6 000 000 000 бр. /by Милена/

Аз съм тук.
Дишам… вдишвам, издишвам… Мирисът на плесен, влага, гниене – той прониква в
костите и аз си мисля за смъртта.

Човекът до мен нехайно пропилява дните и нощите си, а животът му е побран на
върховете на пръстите му. Завиждам му. “Поради незнание гине народа ми…”

Отломките от миналото и бъдещето не винаги са ясно разграничими, и човек никога
не знае истински кога точно се случва живота му – спонените за нещо вече видяно,
преживяно, сънувано, изстрадано – споменът за края – те са танц от облаци, мидени
черупки и увяхнали цветя…

Мрак. Хлад. Най-сетне някой угаси слънцето. Не, не, то не е мъртво. Нашето време
още не е дошло.

Гъста мрежа, паяжина, стена. Въздух,въздух… забравих да дишам…
Къде е? Кога сме? Сам ли съм? Защо тук???
Сега ли е краят…

Стон. Чух вика на душата си – тя плаче, защото си спомня добре края… Мрежата е
заплетена около краката ми. Не, не – ръцете ми. Ах, не! – гърлото… Дали ме души
миризмата на края, миризмата на смърт, или пък споменът…

Да. Аз помня. Спомних си за началото, а ето че идва и краят… Пропуснах живота си, а
ето че дойде времето за финалните надписи.

А… да, виждам. Стената се руши.. Не, не стената… Руши се света. Да, да.
Забравих да сляза на време, а сега е вече късно. Мрежата се заплита около душата
ми… не, няма милост за моята душа… За твоята също…

Вихър. И буря. Подай ръка! Нека загубим себе си заедно…
Скривам очите си, загубвам се в хаоса… Пространсвото, времето са така без
значение… Горят и Космос и Вселена, а аз не усещам в себе си Бездната.

Защо не послуша молитвите ми, Господи? Защо избра за мен най-ужасния край…

Аз бях там. Аз видях края си.