6 000 000 000 бр.

6 000 000 000 секунди да си влюбен е хубаво. 6 000 000 000 песъчинки има в една шепа. 6 000 000 000 кафета съм изпила и още ми се спи понякога. 6 000 000 000 пъти ме е било страх и 6 000 000 000 пъти съм се усмихвала."Преди много години се родила светлината и разчупила мрака на 6 000 000 000 парчета..." Преди много години една попова лъжичка станала принцеса, без да се налага някой да целува жабата. И принцесата започнала да разбира. Започнала да научава и да знае някои неща. Вече не й било тъмно, но светлината докарала със себе си сенките.Колкото повече знам, толкова повече ме е страх. От себе си и от останалите милиарди парчета, които жужат заедно с мен около крушката. И когато се опитам да си затворя очите, остават слънчевите зайчета под клепачите. Е, от тях бягството е невъзможно. Вглеждането в пашкула на света разпуква пъзела. Почват все по-ясно да се виждат тънките линийки, които снаждат битието (или житието), и онова така градивно любопитство да разчоплим всяка пукнатинка къса завинаги мрежата на собствения ни живот. Веднъж разпилял пъзела на света ти остават 5 999 999 999 парчета. Онова последното или първото се забива в теб като стъклото в окото на Кай и колкото и да търкаш очи, ожулени лакти и разкървавени колене, то няма да излезе. Остава ти един пъзел, който не просто не можеш да подредиш... Не можеш да намериш мястото си в него. Ти си парчето, а ръбчетата на парчето започват да се променят и да пасват на твърде много и твърде малко места. Тогава какво?